Много обичам ирландската музика. Толкова игрива, танцувална, чувствена. Харесвам природата там. Не знам дали се казва “природа” или картината, която виждаш, когато отидеш там. Не съм ходила “на живо”. Но в мислите си толкова пъти съм кръстосвала зелените поляни, възхищавала съм се на замъците, опитвала съм се да вдишам усещането на мястото… наслаждавала съм се на аромата на цветята или съм се крила от бурите… Стояла съм на брега на океана, увита в огромен пуловер и шал, защото вятърът… А колко съм танцувала в Ирландия… Чували ли сте ирландска музика? Толкова жива, игрива… чувствена…

Отдавна не се бях се сещала за това. Загледах се днес в някакъв филм, който е свързан с Ирландия. И ме върна в мечтите ми.

Зарових се в youtube за ирландска worship музика. Намерих много хубави песни, но попаднах на една стара песен, която много обичам. Не знам защо е свързана с моето търсене. Може би, защото певицата е омъжена за ирландец 😀

Но, така или иначе, съм благодарна, че я чух отново. Песен, която смирява и в същото време те издига. Защото така действа благодарността – първо те смирява, после те издига.

Историята, която стои зад тази песен е много докосваща и (отново) смиряваща. Авторът на текста Horatio Spafford, губи първо 4-годишния си син в Големия пожар в Чикаго през 1871г. Освен смъртта на сина си, Хорейшо банкрутира. По това време е бил известен адвокат и е инвестирал голяма част от финансите си в имоти, които са пострадали от пожара. Две години по-късно бизнеса му пострадва отново поради икономически срив. По това време той планира пътуване до Англия, където ще се включи в евангелизационните събирания на Д.Л. Мууди. Поради промяна в плановете, изпраща семейството си преди него. По време на пътуването корабът, с който пътуват съпругата и дъщерите му, се сблъсква с друг кораб и бързо потъва. Загиват и четирите му дъщери… Малко след това Спафорд отпътува към съпругата си и когато преминава покрай мястото, където са загинали децата му, той е вдъхновен да напише тази думи…

Вариантът на песента по-долу не е с оригиналния текст, но смисълът е същият:

Far be from me to not believe
Even when my eyes can’t see
Through it all, through it all
My eyes are on You
Through it all, through it all
It is well with me

So let go, my soul, trust in Him.
The waves and winds still knows His name.

Вълните и вятърът познават Бога и Му се покоряват.
През каквото и да преминаваш, колкото и да е тежко, Той. Познава.Теб. И е с теб с всеки твой дъх.

Събудих се с тази песен. Невероятна е. Внася толкова спокойствие и нежност. И в същото време толкова утеха, истина и откровение има в нея.

Вие сънувате ли песни? Пеете ли, докато спите? Аз – редовно. Почти всяка нощ.

В нея се пее, че Бог ми е приятел. Това е нещото, което искам за своя живот. Да бъда позната и аз като приятел на Бога.

Пее се, че Той е по-близо до нас, отколкото кожата ни. Представяте ли за каква близост говорим. Този, който е създал небесата и всяко едно творение, на което се наслаждаваме и изпадаме в захлас от съвършенството, с което е замислено и направено. Неизбродимите морета и океани и тяхното могъщо и страшно величие с приказните плажове, които ни привличат, за да усетим утехата и ласката на онова, което душата ни търси, но не може да назове.

Величествените планини, които ни примамват да покорим.

Вълшебният аромат на цветята, който ти се иска да запечаташ и запазиш за времената, когато имаш нужда от него.

Душата на човека, когото обичаш и която искаш да изследваш, за да се гмурмеш и потопиш в нея…

Този, който е създал всички тези вълшебства, се интересува до толкова от нас, че е вплел Своето “съществуване” в нашата душа.
Дъхът, който дишаме, е Неговият дъх.

Всяко едно вдишване и издишване е споменавано на Неговото име – Йехова (Йахве) (YH WH). Четох, че името на Бог, произнасяно на еврейски без гласните, звучи точно като звуците, които се чуват при вдишване и издишване. Т.е. при всяко вдишване и издишване, ние произнасяме името на Бог.

Това ме оставя без думи…

Няма значение дали поемаме радостно дъх, за да изкажем радостта си, или поемеме дъх, за да преживеем следващия тежък момент, ние произнасяме името на Бог. Той е въздухът, който дишаме…

Толкова е хубаво усещането, че Бог е мой приятел …

Днес ще ви запозная с най-невероятната жена, която познавам.

Днес мама има рожден ден. От 18 години го празнува в небето. А за първа година решавам и аз да го празнувам вместо да страдам. Защото с годините научих, че времето не лекува:)

Но за това, пък, мога да се радвам.

Нека ви разкажа каква жена беше.

Първо, тя беше смела жена. Все пак, оженила се е за чирпанлия. Знаете, те са сурови хора и бързо се “хващат за ножа”. Шегувам се… донякъде 🙂

Мама беше възможно най-търпеливият човек на земята. Нямам спомен да е повишавала тон. И то не само от дистанцията на времето. Винаги е премисляла какво да каже, как да го каже и го е казвала така, че да бъде разбрана правилно, без да засегне някого. Което води до следващото ѝ качество – дипломацията. Това е и “заветът”, който ми остави тя. Буквално. Ще прозвучи малко като в приказка, но наистина е така. Беше ден-два след като я изписаха от болницата, където просто ѝ удължиха живота с три дни (но колко важни три дни – в тях тя се помири с Бог), на смъртното си легло малко преди да си отиде, тя ми каза никога да не забравям, че това е едно от най-важните неща. И да се грижа за татко.

Много обичах да стоя с нея седнала на прага на вратата. През лятото. По залез. Когато сядаше да си почине. И просто стояхме и си мълчахме. Или не си мълчахме. Защото тя пушеше и всичкия пушек идваше при мен. Не-пре-къс-на-то. И мрънках. Сменяхме си местата и пушекът пак идваше при мен 🙂 А около нас беше дворът, пълен с цветята, които с татко са насадили – помня, че имаше цвете петльов гребен, великолепни рози, нарциси, лалета, здравец, а най-любим ми беше люлякът. Думи нямам да опиша шпалира от чемшир и бръшлян, които с татко бяха засадили и правеха естествена ограда за любопитните очи отвън…

Едно от любимите ми нейни качества е чувството ѝ за хумор. Беше невероятна! Винаги разсмиваше хората около себе си. Независимо ТЯ как се чувстваше. С приятелките си бяха неустоими. Леля Сиси и леля Роси. Със сълзи съм се смяла, когато съм ги слуашала. Невероятни. Леля Сиси и до ден-днешен я чувствам като майка. Толкова близки бяха с мама. много обичах да стоя и да ги слушам. Толкова кръшен смях имаха. Един от любимите ми моменти е, когато мама закъсняваше за работа и си търсеше очилата. Обвини нас със сестра ми, че сме ѝ ги скрили и накрая си ги намери в кутията за салам в хладилника. Още се смея с глас като си спомня този момент.

А как успокояваше… Лелелелелеле… Още помня едно момиче от нейната стая в болницата, на половината на нейните години, което ми обясняваше как мама я е успокоила и как ѝ внасяла на нея и на всички около нея спокойствие. Имаше период от живота ми, в който сякаш се намирах в ада. Тя беше човекът, който беше до мен. Който ми палеше печката с дърва и въглища в ледената зима, за да може като се върна от работа, да ми е топло вкъши, въпреки че беше 50 кила. Тя беше човекът, който очаквах да ме нахока, а вместо това чух, че съм ѝ дала сили за живот… Няма друг такъв човек, ви казвам.

А как умееше да прощава тая жена… Няма да ми стигне цялото интернет пространство да ви разказвам за това.

Невероятна жена.

Така че днес празнувам мама ☺️

Днес се навършват 18 години, откакто мама почина. 18 години, в които всеки един ден липсата ѝ се усеща.

Тя не успя да види децата ми, нито да се наслади на неспирното им творчество, на сладостта им и бисерите им. На непримиримия им дух, с който се борят с несправедливостите, с които се сблъскват. Щеше да се гордее много с тях. Много.

А аз всеки ден усещам как имам нужда от нея.

Тя беше много силен човек. С доста тежък живот. Но никога не чух да повиши тон. Винаги решаваше нещата с дипломатичност. И с усмивка. (И хумор. Имаше страхотно чувство за хумор.) Без значение каква буря бушуваше в душата ѝ. Невероятна жена. Радвам се, че накрая на живота си се примири и с Бога.

Еееех … майките просто трябва да живеят вечно! Да са тук, когато ти е тъжно, за да те разсмеят. Да са тук, когато ти е смешно, за да се смеят с тебе. Да са тук, когато плачеш, просто ей така … да те изчакат да се наплачеш …Майките просто трябва да живеят вечно…

За това, ако все още майките ви са с вас, пазете ги. Обичайте ги. Не им се ядосвайте. Щадете ги. Почитайте ги. Защото един ден, когато ги няма, много, много ще ви липсват.

За майките.

Ти си на 40 години. На 50. На 60. 70? 75? Толкова си изтощен физически, повече духовно, отколкото физически, че си мислиш, че си приключил с живота си. Няма какво повече да дадеш, да научиш, да предадеш знание…

Толкова си смазан.

Това е моментът, в който да чуеш как Творецът ти ти пее да не се отказваш от Него, защото Той има още толкова много за теб, защото Той чува всяка твоя молитва. Вижда всяка твоя борба. Попива всяка твоя сълза. Отговаря на всяка твоя молитва дори и да не чуваш отговора Му. Защото Той има толкова много повече за теб. Знаеш, че дори и да си в огъня, Той е с теб. Знаеш го като знание, но си Го усещал и в най-усилната си битка, нали?

Не се отказвай. Той тепърва започва с благословенията си към теб. Отвори сърцето си. Отвори ума си. Не губи мечтите си. Не губи вярата си. Защото твоят Творец има толкова много мечти за Теб, които да изживеете заедно. Ти само не се отказвай.

Ти само не се отказвай от Него.

Той ще е твоят път, когато не виждаш никакъв изход. Ще бъде силата ти, когато изнемощееш. Светлината ти, когато си потънал в мрак. Утехата ти, когато си разочарован или ти самият си разочарование и искаш да потънеш и се чудиш как можеш да бъдеш обичан от този велик Бог.

Обичан си, защото не е трудно да бъдеш обичан. Защото си създаден да бъдеш обичан.

Чуваш ли в духа си как ти нашепва, как припява, че е с теб и как няма да те остави? Това е така, защото си му любим. Въпреки всичко.

Ти само не се отказвай от Него. Защото Той тепърва започва с благословенията си.

Онзи момент, в който песента те понася над върховете на планините и усещаш вятъра в душата си.

Онзи момент, в който музиката, песента, текстът казват всичко, което искаш, но ежедневието те смазва и те оставя без думи.

Онзи момент, в който политаш на крилете на поклонението и се рееш в Божието присъствие.

Моментът, в който посрещаш залеза и говориш с твоя Господ.

Моментът, в който летиш на педя над морето и усещаш освежаващия полъх.

Моментът, в който преживяваш вечността с цялото си същество.

Моментът, в който има само едно име. Исус.

Никое друго име не може да те спаси. Никое друго име не може да възстанови съкрушените места вътре в теб. Никое друго име не може да излекува сърцето ти. Нито да те спаси.

Само Исус.

Нали се сещате как реагират кучетата, когато усетят, че излизат на разходка? Или подушват аромата на морето? Тичат, ушите им се веят зад тях, езика им лети две минути назад и няма сила, която да може да ги спре.

Ей така беше и Дария сутринта, като стана. Скачаше по леглата, отича цялата къща. После двора. Смехът ѝ отекваше из половината квартал. После напръска с вода въздуха, мене и татко си за десерт и излезнахме на разходка.

Последната песен, която слушахме, беше тази.

После, разбира се, превзе пързалките и оскача улиците.

Няколко часа по-късно, докато си почиваме, я чувам, че си пее: “I just wanna penk Youuuu. I just wanna penk Youuuu…”

I just wanna penk You too, God!

Една от идеите на Бог, когато е създавал живота и хората в него, е да се радваме на това, което е създал за нас. И аз не познавам човек, който да не се възхищава на всичко онова, което ни заобикаля. Като се започне свежата зелена трева, когато дойде пролетта и нейния омайващ аромат. Мине се през елегантния мирис на люляка и липата и всяко едно цветче и билка. След това си представете приятния пролетен вятър, който носи топлината, която ни е липсвала през студената зима. А какво да кажа за песента на птиците, които (безсрамно) рано започват да пеят и извикват онази “глуповата” усмивка на лицето ви, с която се разхождате сутрин рано покрай реката и пеете заедно с тях.

Усещате ли вече топлите слънчеви лъчи, които галят кожата ви, а вечерта, сгушени в топло одеяло, се наслаждавате на чистото небе и ярките звезди.

Лятото се втурваме в прегръдките на топлото море, копнеейки да усетим Божията прегръдка, а есента се наслаждаваме на шарения килим от оранжевите и жълти листа, загърнати в уютните си пуловери.

И това е само за природата. А какво да кажем за любовта на хората, с които сме обкръжени? Как ни подкрепят във всеки момент от пътуването ни през този свят? Как се радват с нашите радости и тъжат с нашите болки. Невероятно е, нали? Подават ни ръка, когато сме паднали или се смеем до степен болки в корема(понякога за абсолютно нищо). Или за моментите, в които просто седим един до друг и това е повече от достатъчно…

И благодаря на Бог за всички тези моменти. За всичко това, което ни заобикаля и изпълва с копнеж за нещо, което не можем да намерим тук. За някой, който не може да запълни онази празнина в душата ви, въпреки всичката си обич. Защото този някой е именно Той – Творецът не само вселената, но и Творецът на душата ни.

За това, радвайте се на най-малките неща, които ви заобикалят, защото те са поставени там с цел – да намерите Своя Творец ☺️

Денят, в който Бог отново показа на света Своята любов към всеки един от нас..

Денят, в който Бог вдъхна нова надежда за изморените сърца.

Денят, в който Бог даде нова сила на отпадналите духом.

Денят, в който Бог отново показа, че е по-близо до нас, отколкото можем да си помислим и чувстваме. По-близо до нас, отколкото е кожата ни. Вътре в дълбините на душата ни. Говори думи на живот. Думи на изцеление. Думи на примирение.

Денят, в който дяволът осъзна своето падение.

Денят, в който Бог премахна всяка преграда между Него и нас.

Денят, в който Бог донесе рая в сърцата ни.

Денят, в който Бог те кани на приключението на живота ти с Него.

Исус Христос възкръсна!

Петър заспа. Аз заспах. Юда го предаде. Аз го предадох. Мария плачеше. Аз плачех. Надеждата изглеждаше загубена. Сатана триумфираше. (Сякаш) смъртта победи. Погребаха Исус. Сложиха камък отпред. И войници… за по-сигурно.

Денят, в който разпънаха моя Исус. Денят, в който Той предпочете мен пред Себе си. Денят. В който. Той. Предпочете мен. Пред Себе си. Денят, в който Богът предпочете мен, човекът, пълен с грешки и слабости, пред Себе си – Творецът на вселената, Всемогъщия, Сияещият, Славният, Царят на мира. Предпочете мен, защото ме обичаше толкова, че беше готов да умре сега, да понесе неизказаната болка от жестокото пребиване с камшик, от носенето на тежкия груб кръст, от който са му са се забивали тресчици в помляното от бой и окървавено тяло. От раздялата му с Бог Отец не само физически, но и духовно, защото предпочете да накажат Него за моите грешки. Само за да бъдем заедно завинаги. От сега.

Същото важи и за теб. Толкова те обича, че предпочете теб пред Себе си.