Нали се сещате как реагират кучетата, когато усетят, че излизат на разходка? Или подушват аромата на морето? Тичат, ушите им се веят зад тях, езика им лети две минути назад и няма сила, която да може да ги спре.
Ей така беше и Дария сутринта, като стана. Скачаше по леглата, отича цялата къща. После двора. Смехът ѝ отекваше из половината квартал. После напръска с вода въздуха, мене и татко си за десерт и излезнахме на разходка.
Последната песен, която слушахме, беше тази.
После, разбира се, превзе пързалките и оскача улиците.
Няколко часа по-късно, докато си почиваме, я чувам, че си пее: “I just wanna penk Youuuu. I just wanna penk Youuuu…”
Една от идеите на Бог, когато е създавал живота и хората в него, е да се радваме на това, което е създал за нас. И аз не познавам човек, който да не се възхищава на всичко онова, което ни заобикаля. Като се започне свежата зелена трева, когато дойде пролетта и нейния омайващ аромат. Мине се през елегантния мирис на люляка и липата и всяко едно цветче и билка. След това си представете приятния пролетен вятър, който носи топлината, която ни е липсвала през студената зима. А какво да кажа за песента на птиците, които (безсрамно) рано започват да пеят и извикват онази “глуповата” усмивка на лицето ви, с която се разхождате сутрин рано покрай реката и пеете заедно с тях.
Усещате ли вече топлите слънчеви лъчи, които галят кожата ви, а вечерта, сгушени в топло одеяло, се наслаждавате на чистото небе и ярките звезди.
Лятото се втурваме в прегръдките на топлото море, копнеейки да усетим Божията прегръдка, а есента се наслаждаваме на шарения килим от оранжевите и жълти листа, загърнати в уютните си пуловери.
И това е само за природата. А какво да кажем за любовта на хората, с които сме обкръжени? Как ни подкрепят във всеки момент от пътуването ни през този свят? Как се радват с нашите радости и тъжат с нашите болки. Невероятно е, нали? Подават ни ръка, когато сме паднали или се смеем до степен болки в корема(понякога за абсолютно нищо). Или за моментите, в които просто седим един до друг и това е повече от достатъчно…
И благодаря на Бог за всички тези моменти. За всичко това, което ни заобикаля и изпълва с копнеж за нещо, което не можем да намерим тук. За някой, който не може да запълни онази празнина в душата ви, въпреки всичката си обич. Защото този някой е именно Той – Творецът не само вселената, но и Творецът на душата ни.
За това, радвайте се на най-малките неща, които ви заобикалят, защото те са поставени там с цел – да намерите Своя Творец ☺️
Денят, в който Бог отново показа на света Своята любов към всеки един от нас..
Денят, в който Бог вдъхна нова надежда за изморените сърца.
Денят, в който Бог даде нова сила на отпадналите духом.
Денят, в който Бог отново показа, че е по-близо до нас, отколкото можем да си помислим и чувстваме. По-близо до нас, отколкото е кожата ни. Вътре в дълбините на душата ни. Говори думи на живот. Думи на изцеление. Думи на примирение.
Денят, в който дяволът осъзна своето падение.
Денят, в който Бог премахна всяка преграда между Него и нас.
Денят, в който Бог донесе рая в сърцата ни.
Денят, в който Бог те кани на приключението на живота ти с Него.
Петър заспа. Аз заспах. Юда го предаде. Аз го предадох. Мария плачеше. Аз плачех. Надеждата изглеждаше загубена. Сатана триумфираше. (Сякаш) смъртта победи. Погребаха Исус. Сложиха камък отпред. И войници… за по-сигурно.
Денят, в който разпънаха моя Исус. Денят, в който Той предпочете мен пред Себе си. Денят. В който. Той. Предпочете мен. Пред Себе си. Денят, в който Богът предпочете мен, човекът, пълен с грешки и слабости, пред Себе си – Творецът на вселената, Всемогъщия, Сияещият, Славният, Царят на мира. Предпочете мен, защото ме обичаше толкова, че беше готов да умре сега, да понесе неизказаната болка от жестокото пребиване с камшик, от носенето на тежкия груб кръст, от който са му са се забивали тресчици в помляното от бой и окървавено тяло. От раздялата му с Бог Отец не само физически, но и духовно, защото предпочете да накажат Него за моите грешки. Само за да бъдем заедно завинаги. От сега.
Същото важи и за теб. Толкова те обича, че предпочете теб пред Себе си.
Всички знаем историята за блудния син. Как взел своето наследство и го разпилял в разточителен живот. И, за да не умре от глад, започнал работа. И, тъй като никъде не го взимали, станал гледач на свине. Мръсна работа. Миризлива. Той, синът на богатия човек. Свинегледач.
Да не бързаме, обаче, да го съдим, защото всеки в своя живот е взимал грешни решения и е докарвал живота си в дупка. Каквато и дупка да е. Финансова, емоционална, психическа, на ръба на оцеляване. От грешно решение. От неправилно поведение. От пренебрегване на всичко и всеки, за да угодиш на себе си. И накрая гледаш свине. Заровен в мръсотия. Сам. Изтощен.
Обаче, идва хубавата част от историята на блудния син. Той се осъзнава. Смачква егото си и решава да се прибере вкъщи. При семейството си. При баща си. И да му поиска прошка. По пътя репетира как ще му се извини. Но идва още по-хубавата част от историята. Баща му го чака. Гледа към пътя дали няма да си дойде. И го чака. И, когато го вижда, хуква да го посрещне. Синът му е смутен. Не е очаквал такова посрещане. Очаквал всичко друго – размахване на пръст срещу него, обвинения, забрани, но не и това – татко му да тича да го посрещне и да го прегърне силно и топло. Паднал, разплакан в обятията на баща си. Когато се поокопитил, се опитал да каже, каквото е репетирал, но татко му го прекъсва и праща да се преоблече, защото ще празнуват неговото завръща не.
Невероятна история. Невероятно насърчение за всеки, който се чувства изгубен, унижен, живеещ в робството на лъжите, че от него нищо не става. Че веднъж като е сбъркал, никой няма да го иска. Няма прошка за него.
Обаче аз искам да те насърча, както тази история насърчи мен. Твоят Баща в лицето на Бог вече те чака. В Него можеш да намериш онова успокоение, от което имаш нужда. В Него със сигурност ще изпитваш радостта от живота, която си забравил. И най-хубавото е, че не трябва да бягаш целия път до Дома, защото Твоят татко вече бяга към теб. Когато Исус пожертва живота си на кръста, Той пробяга по-голямата част от пътя към теб. Към мен. Към нас.
За това се пее и в песента. И Татко ти пее за тебе и ти казва: “Бягай към Мен, детко, тичай към Мен. Чакам те.”
Толкова живот има, когато се осъзнаем, нали 😊 Пълен с цветове и ритъм. Сладост.
Отдавна не бях яла препечени филии с масло и лютеница. Все с някакви измислени – млечна салата и свинско филе, с руска салата и кафе… Баба ми все свинско филе е яла. Сега се сещам, че и препечени филии с гуакамоле също са чудни. Но! Няма нищо по-хубаво от класиката 🙂
Татко днес има рожден ден. И ще си го празнувам тук. С него има много смешни моменти. И умиляващи. И строги. И натъжаващи. И пак смешни. И всичките с отпечатък.
Но такъв е животът, eh 🙂 За това е толкова шарен и непредсказуем, и желан да се живее. И трябва да си вземем от всяка една ситуация.
И хубавото е, че именно татковците ни учат на това.
Много е хубаво да имаш любим човек и да си спокоен, че, когато и да отидеш при него, той ще откликне по начина, по който душата ти има нужда.
Само че, ние сме хора и това не винаги се случва точно по този начин.
В такива моменти сме благодарни на Бог, че Той не прилича на човек. Не се влияе от чувствата Си.
Той е готов да ни приеме точно, каквито сме – горди, надменни, счупени, емоционални, викащи срещу Него, смазани, радостни, влюбени, всякакви. И винаги, винаги ще е готов да се хвърлим в прегръдката Му.
И това е толкова успокояващо…
Обаче, ние какво Му даваме в замяна? Знаем, че ни посреща всякакви, но не може ли по-често да Му даваме любовта си и възхищението си, както го правим и с любимите ни хора?
Нима Той няма сърце, което да копнее да бъде зарадвано от любимите Му? От тези, за които направи най-голямата жертва?
Замислих се – кога за последно зарадвах Бог?
Кога за последно успокоих сърцето Му?
Кога за последен път стоях до Него просто ей така – без да плача, без да искам, без да се моля без глас?
В мига, в който влезе в стаята, слънцето блесна в очите ѝ и я прикова на място във възхита от красотата и величието на творението.
Напоследък мис Далия ходеше с натежала душа. Нападнаха я тежки мисли и тя трудно преживяваше. Дните ѝ бяха по-поносими, защото се залисваше с работа в градинката. Обичаше да се грижи за нея. Поливаше цветята, които бяха засадили със съпруга ѝ. Наслаждаваше се на аромата им. Оформяше ги във формата, в която ги бяха насадили. И после сядаше да си почине на люлеещия се стол на верандата и ги гледаше отдалече.
Някои нощи, обаче, бяха по-тежки. Вече не можеше да спи дълбоко и най-малкият звук я събуждаше и я нападнаха отново тежки мисли за загуба, за липса… Единственото ѝ спасение беше да пее. И тя пееше.
“Само за Теб душата ми копнее. Само за Теб духът ми вика днес. Да гледам Твоите очи. Да виждам лицето Ти. Във всеки миг. Във всеки дъх. Да чувам сърцето Ти, да бъда едно с Теб във всеки миг, във всеки дъх…” – пееше душата ѝ на своя Творец. – “Искам само Теб единствено. Желая само Теб единствено… “
Рошландия 