Много пъти се проваляме в правенето на любими и лесни (за нас) неща.

Дали защото някой ни гледа (усмихнахте се, защото си спомнихте за онзи случай, нали 😊), дали защото не сме се подготвили, дали защото публиката отсреща е по-претенциозна и търси предимно зрелища вместо хляб, но истината е, че има моменти, в които се проваляме.

И в това няма нищо лошо. Хубавото на падането е, че, след като е минал шокът от удара, започваш да търсиш причините за това падане и стигаш по-близо до Бог, защото търсиш съвет от Него.

Това само ако си мъдър го правиш. Ако не си мъдър, излизаш от дъното и точно преди да излезеш от ямата се подхлъзваш и си пак долу.

Но, ако си мъдър, започваш да искаш да разбереш къде се проваляш. Защо се проваляш. Твоята мисия от тази страна на вечността (много ми харесва този израз – дава съвсем различна перспектива за живота и живеенето му тук)… Та, твоята мисия е да доведеш колкото се може повече хора до Христос. Да ги примириш с Него. А ето че при все старанията ти, не ти се получава.

Основаната причина за провал е егото.

Хората сме странни същества. Обичаме да живеем на ръба и да ходим по тънката линия между “живота с Христос” и “живота с Христос, ама малко по-така”. Но извън “ходенето с Исус” няма нищо добро. Егото мощно те увлича след себе си и също толкова мощно те сваля на земята. Защото егото иска да хвалят него. Не теб. Не Христос. Имаме чудесен пример в лицето на сатана за това, бтв.

Ако знаеш каква е Божията воля на този етап тук и сега и работиш по нея, остави егото назад. Толкова назад, че дори да не прилича на малка точка в твоя хоризонт. И работи смирено, защото ти си съд, чрез който Бог довежда хората до Себе си.

Също като случката с момчето и 5000+ нахранени. Пределно ни е ясно, че над 10 000 човека не могат да бъдат нахранени с толкова малко. Детето го е знаело също, НО е било достатъчно смирено да предложи каквото има, вярвайки, че Исус ще направи чудото.

Та, същото е и с нас. Бог ни е дал талант. Казал ни е да го развиваме за Негова слава. И това и трябва да правим. А не да правим таланта си наш, собствен. Защото не е.

Така че, ние сме само съдът, чрез който Бог прави Своите чудеса, чрез които хората се влюбват в Неговата любов, милост и благодат и се спасяват.

И всичко ще бъде за Божията слава, защото “Павел насади, Аполос напои, но Господ прави да расте”.

Ние живеем в къща, която не е много малка, но не е и много голяма. Не е достатъчна за петима човека, две котки и няколко растения, но атмосферата в нея върши чудеса.

Ето, например, едно от цветята. Коледна звезда. Подарък ми е от колеги преди 100 години. В началото умря. После се съвзе и започна по неѝн си начин да расте. Целогодишно има много красиви зелени листа, а от две-три години, по това време на годината, част от тях се оцветяват и в червено. Намерихме ѝ място, където се чувства добре и си се развива с нейното си темпо, с нейния си характер и въобще не ѝ пука, че не прилича на коледните звезди по пазарите. Защото, след като беше умряла и после се съвзе, излезе клонче, което започна да расте накриво. Но пак си е много красива дори и в причудливата ѝ форма.

И искам да ви кажа, че въпреки всички опити за покушение от страна на живеещите в този дом (деца, мъж и котки), които я бутаха, ядяха и пак бутаха, тя оцеля.

До миналия месец. Когато е била бутната отново и Любо, в добрината си, е събрал пръстта, забучил кривото клонче вътре, а друго счупено клонче сложил отстрани и помел пръстта. Душинката ми той.

Разбира се, листата започнаха едно по едно да пожълтяват и окапват, въпреки усилията, които полагам да се възстанови. Беше ми ясно, че ще умре.

Докато не видях миниатюрно ново зелено нещинце отстрани да си прокарва път и да крещи, че още е живо и е тук.

А освен това кривото клонче запази едно красиво зелено листо, което отказва да умре и по всичко личи, че коледната ми звезда за пореден път ще оживее. Въпреки всички набези върху нея.

И сега искам да попитам тези от вас, които се чувствате зле и почти сте се отказали, защото просто вече не виждате никакъв изход – бутани сте, “ядени сте”, пак сте събаряни – защо си мислите, че сте сами? Щом Бог е толкова добър и се грижи за едно цвете, което днес го има, а утре го няма, нима ще остави вас – Венецът на Своето творение?

Никога няма да ви остави. Дори и да ви се струва, че сте сами.

Имало едно време едно момче. То било родено в царски дворец. Баща му бил цар. Баща му бил лош цар. Не се съобразявал със законите, дадени на предците му от Бога на неговия народ. И не само, че не се съобразявал, но и служил на всички богове на народите, които живеели около неговия народ.

Много разгневявал Бог с непокорството и неуважението този цар и карал и народа си да греши. И пострадал. До такава степен, че се уплашил много и призовал Бога на бащите си. Изчистил (доколкото могъл) Господния дом. Започнал на служи на своя Бог и се смирил. Бог го пощадил, защото е милостив Бог.

Когато този цар умрял, неговият син, момчето от началото на приказката ни, станал цар. Бил само на 8.

Как се става цар на могъщ народ, когато си само на 8?

Осемгодишният цар имал добри учители около себе си. На осмата година от царуването си младият цар започнал да търси близко общение с Бог, а няколко години по-късно започнал да разчиства земята на своя народ от всички идоли, които били останали от баща му.

Стигнал до Господния дом. От там изхвърлил всички идоли на чуждите народи, счупил ги, стрил ги на прах, изгорил прахта и пепелта изхвърлил във водата на една река.

Също така съборил къщите на юъжеложницоте в Господния дом.

И тук приказката ме върна в реалността. Как така къща на мъжеложници в Господния дом? Даже не една къща, а къщи.

Мъжеложниците са мъже, които имат сексуални контакти с други мъже. Т.е. в Господния дом е имало хомосексуалисти.

Тъкмо започнах да се възмущавам как е възможно такова нещо. Та това е Божият дом. Мястото, където Бог е говорил с хората си. Това свято място…

И в този момент в мене се пречупи нещо. Ами, аз? Храмът на Святия Дух. Какво имам в моето сърце? С какво съм по-различна от хората по времето на цар Йосия? Знам, че гледам да ми е подреденичко в сърцето, да няма неща, които биха наранили Бог. Обаче, така ли е наистина? Сетих за за поне един идол, от който искам да се оттърва. Веднага изкочиха няколко примера, в които не бях “добрия домакин” и едва ли не принуждавах Бога да съжителства с това.

Слава на Бога, че е толкова милостив и добър и помага на човек да се смири, да се поогледа, да изчисти дома си и да посрещне своя Господ.

Слава на Бога и че Той знае какви сме и колко много ще падаме още, въпреки старанията ни и за това ни е дал чудесен помощник и достъп до самия Му трон.

Слава на Бога, че продължава да ни обича, въпреки всичките ни падания.

Прекрасен Бог…

-Всички да станат! – прокънтя гласът на разпоредителя. – Влиза почитаемият Съдия.

Всички в залата се изправиха на крака.

Съдията не изглеждаше много възрастен, въпреки че за него се носеха слухове, че бил основал първото съдийското дружество в света. Беше с леко прошарена коса и елегантна прическа. Брадата му също беше красиво оформена в триъгълник и леко издължаваше лицето му. Цветът на очите трудно можеше да се определи – погледнати от един ъгъл, изглеждаха черни, а в следващия момент ги виждаш огнени. Въпреки поста, който заемаше и очакванията за строгост, в погледът му се четеше мекота, любов и спокойствие, което беше странно предвид делото, което щеше да се гледа в момента. Робата скриваше фигурата му, но, определено, не беше разпуснат човек. Движенията му бяха спокойни и цялото му присъствие излъчваше спокойствие и очевидно владееше обстановката, защото всички присъстващи усетиха величието в присъствието му.

Това малко поизнерви прокурора, защото с този съдия той си имаше много разправии. Много често губеше делата си и не успяваше да вкара престъпника в затвора.

Прокурорът беше човек на закона. На буквата на закона. При него черното беше черно и бялото беше бяло. А се беше случвало, така, че дори и да е имало минимална възможност подсъдимият да бъде оневинен, той така да извърти ситуацията, че човекът да бъде осъден. Сякаш му доставяше удоволствие да мачка хората, срещу които се изправяше и не оставяше и искрица надежда, че могат да бъдат оправдани.

Винаги беше много добре подготвен за делата си и имаше всичко, което му беше необходимо, за да осъди следващия престъпник. Беше надъхан и безкомпромисен. Безмилостен и жесток. Лицето му беше изпито от злоба. Носът му беше остър. Устните – сиви и стиснати. Погледът му – студен и пресметлив. Нямаше нищо човешко в него освен самия му изглед. Сякаш беше изчадие на ада. С такова настървение се нахвърляше върху подсъдимите. И, ако не беше служебният адвокат, който най-често поемаше делата на арестантите, които не можеха да си позволят адвокат, и който му измъкваше под носа заподозрените, животът му щеше да е песен.

Случаят, който се разглеждаше в момента, беше ясен, и той беше убеден, че този път той ще спечели делото. Почти нямаше нещо, в което да не беше замесен подсъдимият. От кражба до убийство.

В този момент влезе забързан служебният адвокат и прокурорът видимо се стресна и напрегна. защото очакваше друг. Опита се да протестира, но съдията не му даде никаква възможност да говори.

Служебният адвокат беше млад човек, който излъчваше добронамереност, с която просто влудяваше прокурора. Според него той просто пилееше таланта си и неведнъж се беше опитвал да го вербува да работи за обвинението вместо “да се мърси с гнусните постъпки и да измъчва добрата си душа” с клиентите си, както се беше изразявал неведнъж.

Той беше облечен с елегантен сив костюм и черна риза. Леко къдравата му коса се спускаше небрежно по раменете, а лицето му беше украсено от усмивка, с която поздрави всички в залата. Погледът – спокоен, ведър. Поздрави с лек поклон съдията. Всичко това направи много добро впечатление на заседателите в залата, както и на самите присъстващи.

Прокурорът се изнерви още повече, но трябваше да успокои нервите си, ако искаше да спечели това дело. А този път имаше всички шансове това да се случи дори и срещу този адвокат.

В този момент доведоха и подсъдимия и зла усмивка пробягна през лицето на прокурора. Обвиняваемият вървеше бавно, защото имаше вериги на краката си. Ръцете му бяха стегнати с белезници. Имаше качулка на главата си и и не можеше да се види добре лицето му. Всъщност, почти нищо не можеше да се види. Бавно и трудно повдигаше краката си и с всяка крачка се чуваше зловещото кънтене на веригите, които се удряха в дървения под. Разстоянието от вратата до неговата скамейка не беше повече от 10 метра, но сякаш отне цяла вечност, докато стигне до там. Присъстващите в залата бяха притихнали, а звукът от всяка следваща крачка отекваше в сърцата на им. Охраната му беше двойна и го блъскаше грубо. Мъчението най-накрая свърши и човекът стигна до своето място. Нито за секунда не успях да видя лицето на подсъдимия. Опитвах се, но все имаше някаква пречка. Душата ми изгаряше от желанието да разбера кой е той. Сякаш от това зависеше живота ми. Не знам защо, но чувствах дълбока свързаност с този човек и въпреки че беше обвинен във всичко лошо, което съществуваше на света, исках да бъде оправдан. Имах нужда той да бъде оправдан. Трябваше да бъде оправдан.

Делото беше открито и можехме да седнем. Отново звукът от веригите прониза въздуха и всички се сковаха в ужас.

Прокурорът започна с въпросите си. На някои от тях получаваше отговори, на други подсъдимият видимо не искаше да отговаря, но биваше принуден да го направи. Имаше моменти, в които гърлото му пресъхваше и се чуваше как преглъща с мъка.

Злобата и злъчта в тона на прокурора нарастваха с всяка изминала минута заедно със задуха в залата.

Когато обвиняемият се опитваше да каже нещо, да обясни някое свое действие, обвинителят ловко и с хитрост извърташе значението на думите му и винаги всичко завършваше в ущърб за виновника.

Накрая на своето изложение прокурорът погледна победоносно своя противник, адвоката, и седна на мястото си.

В момента, в който прокурорът кръстоса поглед с адвоката, сякаш огнени искри пробягнаха в очите на защитника и прокурорът за частица от секундата загуби равновесие, но бързо се окопити и седна на мястото си.

Адвокатът се изправи, закопча сакото си и бавно се приближи към подсъдимия. Гърбът му скриваше нещастния човек и все още не можех да видя лицето му. Мислех си, че ми е много познат отнякъде. Бях чувал гласа му. На моменти имах чувството, че съдят мен. Толкова еднакви неща бяхме правили, за които не съм и подозирал, че могат да бъдат тежки престъпления. Всичко изглеждаше толкова невинно, докато го правех, а сега разбирам, че е било подсъдно.

Адвокатът вършеше чудесна работа и си личеше удоволствието, което изпитваше, когато виждаше как надеждата на подсъдимия се връща с всеки негов уточняващ въпрос и как раменете му малко по малко се повдигат.

За съжаление, законът си е закон и всяко едно престъпления изисква своето наказание. А нашият подсъдим сякаш беше извършил всяко едно престъпление, което можеше да съществува в този свят. Беше лъгал. Беше крал. Беше клюкарил. Беше лъжесвидетелствал в съда. Беше мачкал хора, за да получи повече. Беше се държал зле с родителите си. Беше убивал. Верно, с думи, но убийството на душата може би е по-лошо от убийството на тялото.

На всичко, което казваше адвокатът, прокурорът възразяваше и съдията нямаше избор освен да признае възражението.

Дали от тежестта на оковите и надвисналата опасност за живота му или от липсата на въздух в залата, подсъдимият припадна и съдията даде петнадесет минути почивка.

Всички в залата се засуетяха и побързаха да излезнат навън, за да обсъдят на какво бяха присъствали току-що. Аз, обаче, не знам дали можех да мръдна от мястото си. Наблюдавах постоянно затворника на посъдимата скамейка. Дойде лекар. Свести го. Направи бърз преглед на общото му състояние. Премери му кръвното. Даде му вода да се освежи. Поиска да свали качулката от главата му, но подсъдимият не позволи. На лекаря му беше все едно и след като приключи с прегледа, избърса ръцете си с погнуса, че е пипал такава отрепка, прибра нещата си в чантата и си тръгна.

Адвокатът, от своя страна, не мръдна от подсъдимия. Стоеше до него. Държеше ръката му и му говореше тихо и спокойно. Не се чуваше какво говори. Чуваше се само гласът му. А той сякаш слънчев. Толкова топъл. Наподобяваше тих, спокоен ромон горе в планината, който те отпуска. Накрая прегърна подсъдимия и той се разплака. От ужас. От възвърната надежда. От умора. От плаха радост, че не е сам.

• Всички да станат! – извика отново разсилният и цялата зала се изправи, за да посрещне съдията.

Съдията се увери, че с обвиняемия всичко е наред и нареди заседанието да продължи.

Следваха заключителните речи на прокурора и защитника. И двамата говореха пламенно, страстно, всеки защитаващ своята страна от историята на клетника.

За негово съжаление, обаче, колкото и добре да пледираше адвоката и колкото и доводи да даваше за оправдаване на подсъдимия, доказателствата за неговата вина бяха неопровержими, а прокурорът, предвкусвайки своята победа, ставаше все по-дързък в изказа и поведението си.

Ситуацията вече беше безнадеждна. Обвиняемият нямаше никакви илюзии повече. Знаеше, че смъртната присъда е на един дъх разстояние.

Заключителните пледоарии на прокурора и адвока завършиха. И двамата седнаха на местата си. Тишина изпълни залата. Никой не смееше да помръдне. Тежестта от предстоящата присъда смазваше всяка мисъл у присъстващите.

Съдията вдигна глава. И започна да говори. В гласа му се чуха нотки, които можеха да се определят като тъга. С тежест, но и сила в гласа каза:

• Изправете се, млади човече. Вие чухте всичко, което се каза днес в тази зала. На база всички доказателства, които бяха представени, както и на собствените ви признания, ви обявявам за виновен. Наказанието за всички обвинения е смърт.

Залата се разшумя. Имаше хора, които се радваха и ръкопляскаха. Имаше други, които не искаха да повярват на ушите си. Та те бяха близки с подсъдимия. Те бяха приятели. Част от живота им беше преминал с него. Винаги са го мислили за добър човек. Е, какво толкова – послъгвал е тук, мамил е там, обиждал е, биел е, но после винаги се е извинявал на пострадалия …

Прокурорът не можеше да сдържи радостта си и направи две нескопосани танцувални движения.

Охраната тръгна към подсъдимия, когато сред глъчката се чу глас, който смълча всички:

• Аз ще заема неговото място.

Беше Адвокатът.

Сериозен, твърд и достолепен стоеше между охраната и виновния и не позволяваше да го докоснат.

Съдията му даде думата.

• Този човек заслужава смърт, да. Но това, което аз видях в него, е копнежът му да се промени и да живее достоен живот в помощ на всеки един, с който го срещне животът. Аз доброволно ще заема негово място.

Прокурорът не вярваше на ушите си. Не му трябваше вече да “убива” нещастника, когото беше гнус да погледне. Неговият враг искаше да умре, при това доброволно. Веднага се възползва от подадения му шанс и поиска присъдата да бъде изпълнена по-бързо. “Ваше Светлост, засуети се той, Вие знаете какво казва законът. А законът е най-висшата ценност тук. Ако ние не го спазваме, какъв пример ще дадем на обществото?!”

Съдията мълчеше. Гледаше адвокатът в очите и сякаш с поглед му казваше: “Какво правиш? Ти си ми по-близък и от син. Толкова те обичам. Как да допусна това …”

Адвокатът го гледаше с любов и казваше: “Татко … толкова години съм се учил от теб на достойнство, любов и закрила към по-слабите. Няма кой друг да застане до това бедно същество. Само аз съм му.”

Законът казваше, че щом адвокат изяви ясно желанието си да заеме мястото на подсъдим, това не подлежи на промяна, всички престъпления се прехвърлят върху защитника, а обвиняемият става невинен и свободен.

Никой никога в историята на човечеството не беше правил това до сега. Нито един. Имало е такива, които казват, че обичат своите клиенти и са готов да дадат живота си за тях. Но, когато се стигнеше до там, рязко се отдръпваха и оставяха нещастника на собствените му прегрешения и последствия от тях.

Напрежението в залата растеше с всяка изминала минута. Какво щеше да стане? Съдията щеше ли да се съгласи на тази размяна? Адвокатът наистина ли щеше да умре? Подсъдимият наистина ли щеше да си отиде вкъщи невинен? КАКВО, ЗА БОГА, СЕ СЛУЧВА???

Законът е закон и следва да бъде изпълнен. – с мъка произнесе най-накрая Съдията. – Адвокат Христов изяви своята воля да даде своята свобода и живот, за да бъде спасен животът на подсъдимия. Изпълнението на присъдата влиза в сила веднага.

Залата избухна.

Прокурорът грабна чантата си и хукна като обезумял навън, крещейки от радост.

Охраната свали оковите и белезниците от обвиняемия и ги сложи с всичката си жестокост на адвоката. Изблъскаха го вън от съдебната зала.

Хората един по един излизаха, докато остана само Съдията.

Сълзи се стичаха по лицето му.

В късния следобед присъдата беше изпълнена и адвокатът беше убит по особено жесток и мъчителен начин. Като истински престъпник. Не показаха никаква милост. Гавреха се с него до последния му дъх. Тялото му беше помляно от зверските удари. Парчета кожа висяха на парцали от него. Очите му бяха притворени от отоците, които получи от побоя. Нито за миг, обаче, той не съжали за решението си. Нито за миг не поиска да се смени с клиента си.

Бившият осъден, вече спасен, гледаше и плачеше. Умоляваше да го пуснат. Крещеше, че неговият адвокат не заслужава такава жестокост. Един от изпълнителите на присъдата го изрита в корема. Той падна на земята и изплю кръв.

В този момент той ме погледна право в очите и изтръпнах. Това бях аз. Осъденият, спасеният, изтръгнатият от смъртта бях аз.

Свлякох се на земята и се разплаках.

Погледнах Адвоката.

Видях единствено любовта, с която ме гледаше.

Видях как събира сили да каже нещо. Станах и се приближих до него. Погледна ме с премрежен от кръвта поглед с последния си дъх ми каза:

Заслужаваше си да го направя за теб.

Преди повече от две хиляди години Бог изпрати покана към цялото човечество, за да сподели Своята трапеза с него.

Да бъде не просто ценен гост в Неговото присъствие.

Но да бъде този, за Когото Той преобърна всяко разбиране за същество, материя, време и пространство, за да бъде с него.

Вечният Бог изпрати покана да живеем в мир с Него.

Тази покана дойде в изящна малка опаковка. Толкова нежна и чуплива, че човек, трябваше да се отнася с огромна грижа, внимание и трепет.

Тази “опаковка” беше едно малко бебе. Великият Бог “взриви” всеки човешки ум, като смири Себе си и дойде като малко бебе, за да докаже Своята любов към всеки един от нас и да покаже желанието Му да бъдем с Него.

Всеки ден Бог подновява тази покана, в която се казва: “Толкова много те обичам! Искам да споделя Своята вечност с теб.”

С тази покана Бог гарантира, че ще бъдем винаги пазени и обичани. Че дори и нещо да се опита да ни повреди, Той ще го обърне за добро за нас. Че няма да остави нито един гладен, жаден, беден, тъжен,  немощен, незащитен, болен…

С тази покана Бог гарантира, че ще бъде винаги с нас.

С тази покана Бог гарантира, че ако сме подтиснати и тревожни, Той ще ни напомня, че е Принцът на Мира.

С тази покана Бог гарантира, че ако страдаме и тъгуваме, ще имаме Неговото рамо, на което да се облегнем и бъдем утешени.

С тази покана Бог гарантира, че ако сме уморени от битките в този свят и душата ни не издържа повече, ще почиваме в Неговата почивка.

С тази покана Бог гарантира, че ще пази сърцето ни в Своето.

И така, ще откликнеш ли на тази Божествена покана? Да започнеш своето небесно приключение с Величествения Бог още сега?

Ще отвориш ли сърцето си за Него?

Думичката “само”.

Толкова влудяваща.

Само да попитам.
Само да погледна.
Само да мина.
Само…
Само…
Само…

И ти се ядосваш, ядосваш, ядосваш и започваш да гледаш ядосано и искаш да вдигнеш скандал.
И да им покажеш как не е хубаво така да се прави.

Но се въздържаш през цялото време. Само гледаш лошо.

Думичката “само”.

Толкова смиряваща.

Само да издържа боя с камшици.           Само да издържа болката от забиването на тръните в главата Ми.
Само да издържа болката от прокъсаната Ми кожа.
Само да издържа пътя до хълма с тежкия кръст върху раздрания ми гръб.
Само да издържа болката от пробиването на ръцете и краката Ми с пирони.
Само да издържа да вися там за теб, без да се предам и да извикам на помощ милиони ангели.
Само да издържа презрението.
Само да издържа неверието.
Само да издържа подигравките.
Само да издържа срама.
Само да издържа предателството.

Само да издържа, за да бъда с теб завинаги.

Не знам как празнуват рожден ден в небето, но майка ми го празнува от 20 години там.

20 години.

Трудно ми е да повярвам, че от 20 години я няма и не се събираме за рождения ѝ ден.

Сякаш, ако сега излезна от моя дом и влезна в дома, в който израснах, тя ще е там.

Дори го виждам и сега.

Влизам в двора. Минавам през шпалир от  чемшир, който стои изправен като войници на пост. It’s quite romantic, you know…

Тропам на врата (да се чудиш защо. Това е домът, където съм се родила. Но да знаят.) Влизам, без да чакам някой да ми отвори и попадам някъде в годините на Възраждането. Стените на коридора са изрисувани от татко и дядо с много интересни преплитащи се линии. В стаите виждаш отражение на къщите от Стария град и усещаш целия онзи уют, който те залива.

Ароматът, който се носи от кухнята, е неописуем.

В кухнята се чува музика и сърцето ми трепва. Влизам с танцова стъпка и ѝ поднася подаръка.

Татко е седнал в хола и чете. Поглежда ме над очилата с тънката си усмивка. Оставя книгата и казва: “Оооо, Любчо” с онази любов, с която само той можеше да ми казва така.

Майка ми беше един от най-веселите хора, въпреки болката, която преживяваше всеки един ден. Не позволяваше тежестта в душата ѝ да дава отражение на живота ѝ.

И днес на нейния рожден ден единият ѝ внук пя как мечтае за една снежна бяла Коледа. За хора, пишещи коледни картички и семейство и приятели, събрани заедно.

И си спомних всички онези шумни и весели “коледи”, които сме имали заедно с нея.

Как ни е карала със сестра ми като малки да гледаме в тъмното зад блока как ей точно там току-що завил дядо Мраз.

После се обличаше като дядо Коледа и раздаваше подаръци и племенникът ми трепереше от радост, докато си взима подаръка…

И се разплаках 😊

Честит рожден ден, мамо ❤️

Хиляди по хиляди. Милиони по милиони. Множества по множества. Море от хора, ангели, небесни същества, светии, живели някога, сега и които ще живеят след нас, издигащи гласа си в преклонение пред Единствения.

Усещаш ли вълната, която създават гласовете им?

Чуваш ли мелодията от многогласието им?

Невероятно е.

Да стоиш пред Твореца. И да знаеш, че си Негов. И Той е твой.

Можеш ли да си представиш онова велико и славно преживяване, когато с цялото това огромно множество, което е подарило сърцето си на Исус Христос, пееш в преклонение пред Него? Да танцуваш за Него? Или с Него… Просто стоиш и Му се възхищаваш, защото не можеш да направиш нищо друго. Или само стоиш и се усмихваш. Гледаш около теб спокойни, усмихнати лица, пълни с живот…

Къде искаш да си през вечността?

Заобиколен от святостта и величието на единствения свят Бог. Изпълнен с вечния живот. От онзи живот – живия. Защото ще си в присъствието на Живия. Защото ще си най-накрая там, където е трябвало да бъдеш винаги.

Чуваш ли?

Усещаш ли?

Издигаш ли гласа си в почит и преклонение?

Не можеш да направиш нищо друго освен да издигнеш ръцете си в поклон и смирение, и радост, и любов, и с благодарност да пееш “Свят! Свят! Свят Е Господ Бог Всемогъщият! Достоен Си!…”

Вече си жив.

Сега вече си жив.

Сега вече живееш този живот, за който си бил създаден отначало – да си в присъствието на Всемогъщия и любящ Бог.

Сега вече си у дома.

1 Петър 2;9

“Вие обаче сте избран род, царско свещенство, свят народ, народ, който Бог придоби, за да възвестява превъзходствата на Този, Който ви призова от тъмнината в Своята чудесна светлина… “

Избрани.
Представете си цялото огромно множество, което е съществувало, съществува и ще съществува на земята. Всички поколения, които са били преди вас и ще бъдат след вас. И цялото това множество, милиарди по милиарди, е изправено пред Бог. Като войска. Като поданици на Царя. Като приятели, готови да стоят до Него във всичко.
И Той стои пред тях и ги гледа, и се взира, и търси да види някой специален. Някой, който ще разпространява Неговата любов и светлина сред всички. Някой, който ще скъси дистанцията между Него и хората, които се лутат в тъмнината. Някой, който ще бъде причината човек да се сприятели с Бога – не само Творецът на вселената, но и Онзи, който е създал душата му и е вдъхнал живот в нея. Някой, Който върви до теб дори и да не знаеш, но Той е там и чака само твоето “да’.

И тогава погледът Му пада върху теб.

И знае – “ТОВА Е МОЯТ ЧОВЕК! Него избирам. Той ще помага на хората да виждат светлината и любовта Ми и ще им помага да избират да живеят с Мен в мир.”

И ти вече знаеш – Царят ти се довери.

Избра те. Облече те в дрехите на свещеник. Даде ти думи, с които да можеш да прогласяваш Неговите превъзходни светлина и свобода на тези, които стоят в тъмнина и живеят в робство.

Колко велика е Неговата любов и доверие!

Не искам да Го разочаровам.

Ще успявам ли? Ще успявам.
Ще падам ли? Със сигурност ще падам, защото се познавам.
Но помня Неговите думи и топлия поглед, когато ме подготвяше:
“Аз съм с теб до края на света. Бъди силен и смел. И през реки да минаваш – няма да потънеш. През огън да минаваш – той няма да ти навреди. Защото Аз Съм с теб!”

Нощно небе

Ярки звезди

Прегръдка на дете

Изгряващи мечти

Безвремие