Петър заспа. Аз заспах. Юда го предаде. Аз го предадох. Мария плачеше. Аз плачех. Надеждата изглеждаше загубена. Сатана триумфираше. (Сякаш) смъртта победи. Погребаха Исус. Сложиха камък отпред. И войници… за по-сигурно.
Денят, в който разпънаха моя Исус. Денят, в който Той предпочете мен пред Себе си. Денят. В който. Той. Предпочете мен. Пред Себе си. Денят, в който Богът предпочете мен, човекът, пълен с грешки и слабости, пред Себе си – Творецът на вселената, Всемогъщия, Сияещият, Славният, Царят на мира. Предпочете мен, защото ме обичаше толкова, че беше готов да умре сега, да понесе неизказаната болка от жестокото пребиване с камшик, от носенето на тежкия груб кръст, от който са му са се забивали тресчици в помляното от бой и окървавено тяло. От раздялата му с Бог Отец не само физически, но и духовно, защото предпочете да накажат Него за моите грешки. Само за да бъдем заедно завинаги. От сега.
Същото важи и за теб. Толкова те обича, че предпочете теб пред Себе си.
Всички знаем историята за блудния син. Как взел своето наследство и го разпилял в разточителен живот. И, за да не умре от глад, започнал работа. И, тъй като никъде не го взимали, станал гледач на свине. Мръсна работа. Миризлива. Той, синът на богатия човек. Свинегледач.
Да не бързаме, обаче, да го съдим, защото всеки в своя живот е взимал грешни решения и е докарвал живота си в дупка. Каквато и дупка да е. Финансова, емоционална, психическа, на ръба на оцеляване. От грешно решение. От неправилно поведение. От пренебрегване на всичко и всеки, за да угодиш на себе си. И накрая гледаш свине. Заровен в мръсотия. Сам. Изтощен.
Обаче, идва хубавата част от историята на блудния син. Той се осъзнава. Смачква егото си и решава да се прибере вкъщи. При семейството си. При баща си. И да му поиска прошка. По пътя репетира как ще му се извини. Но идва още по-хубавата част от историята. Баща му го чака. Гледа към пътя дали няма да си дойде. И го чака. И, когато го вижда, хуква да го посрещне. Синът му е смутен. Не е очаквал такова посрещане. Очаквал всичко друго – размахване на пръст срещу него, обвинения, забрани, но не и това – татко му да тича да го посрещне и да го прегърне силно и топло. Паднал, разплакан в обятията на баща си. Когато се поокопитил, се опитал да каже, каквото е репетирал, но татко му го прекъсва и праща да се преоблече, защото ще празнуват неговото завръща не.
Невероятна история. Невероятно насърчение за всеки, който се чувства изгубен, унижен, живеещ в робството на лъжите, че от него нищо не става. Че веднъж като е сбъркал, никой няма да го иска. Няма прошка за него.
Обаче аз искам да те насърча, както тази история насърчи мен. Твоят Баща в лицето на Бог вече те чака. В Него можеш да намериш онова успокоение, от което имаш нужда. В Него със сигурност ще изпитваш радостта от живота, която си забравил. И най-хубавото е, че не трябва да бягаш целия път до Дома, защото Твоят татко вече бяга към теб. Когато Исус пожертва живота си на кръста, Той пробяга по-голямата част от пътя към теб. Към мен. Към нас.
За това се пее и в песента. И Татко ти пее за тебе и ти казва: “Бягай към Мен, детко, тичай към Мен. Чакам те.”
Толкова живот има, когато се осъзнаем, нали 😊 Пълен с цветове и ритъм. Сладост.
Отдавна не бях яла препечени филии с масло и лютеница. Все с някакви измислени – млечна салата и свинско филе, с руска салата и кафе… Баба ми все свинско филе е яла. Сега се сещам, че и препечени филии с гуакамоле също са чудни. Но! Няма нищо по-хубаво от класиката 🙂
Татко днес има рожден ден. И ще си го празнувам тук. С него има много смешни моменти. И умиляващи. И строги. И натъжаващи. И пак смешни. И всичките с отпечатък.
Но такъв е животът, eh 🙂 За това е толкова шарен и непредсказуем, и желан да се живее. И трябва да си вземем от всяка една ситуация.
И хубавото е, че именно татковците ни учат на това.
Много е хубаво да имаш любим човек и да си спокоен, че, когато и да отидеш при него, той ще откликне по начина, по който душата ти има нужда.
Само че, ние сме хора и това не винаги се случва точно по този начин.
В такива моменти сме благодарни на Бог, че Той не прилича на човек. Не се влияе от чувствата Си.
Той е готов да ни приеме точно, каквито сме – горди, надменни, счупени, емоционални, викащи срещу Него, смазани, радостни, влюбени, всякакви. И винаги, винаги ще е готов да се хвърлим в прегръдката Му.
И това е толкова успокояващо…
Обаче, ние какво Му даваме в замяна? Знаем, че ни посреща всякакви, но не може ли по-често да Му даваме любовта си и възхищението си, както го правим и с любимите ни хора?
Нима Той няма сърце, което да копнее да бъде зарадвано от любимите Му? От тези, за които направи най-голямата жертва?
Замислих се – кога за последно зарадвах Бог?
Кога за последно успокоих сърцето Му?
Кога за последен път стоях до Него просто ей така – без да плача, без да искам, без да се моля без глас?
В мига, в който влезе в стаята, слънцето блесна в очите ѝ и я прикова на място във възхита от красотата и величието на творението.
Напоследък мис Далия ходеше с натежала душа. Нападнаха я тежки мисли и тя трудно преживяваше. Дните ѝ бяха по-поносими, защото се залисваше с работа в градинката. Обичаше да се грижи за нея. Поливаше цветята, които бяха засадили със съпруга ѝ. Наслаждаваше се на аромата им. Оформяше ги във формата, в която ги бяха насадили. И после сядаше да си почине на люлеещия се стол на верандата и ги гледаше отдалече.
Някои нощи, обаче, бяха по-тежки. Вече не можеше да спи дълбоко и най-малкият звук я събуждаше и я нападнаха отново тежки мисли за загуба, за липса… Единственото ѝ спасение беше да пее. И тя пееше.
“Само за Теб душата ми копнее. Само за Теб духът ми вика днес. Да гледам Твоите очи. Да виждам лицето Ти. Във всеки миг. Във всеки дъх. Да чувам сърцето Ти, да бъда едно с Теб във всеки миг, във всеки дъх…” – пееше душата ѝ на своя Творец. – “Искам само Теб единствено. Желая само Теб единствено… “
Когато веднъж си живял в приказка, макар и за малко, как се връщаш в реалния свят?
Какво е реалният свят?
А приказка?
Ами, ако приказката е реалният свят?
Много, много обичам “Нарния”. Страхотен преобраз на света, в който живеем и животът, който ни очаква.
Днес слушах едно изпълнение на Искрен Тончев Искрата на пиано в дома на родителите му. Много нежно и дълбоко изпълнение. Звучеше минорно, но в никакъв случай тъжно и се замислих. Музиката, която аз слушам, често е в тази тоналност, и въпреки че някои я наричат “сълзлива” или “да си режеш вените”, всъщност, носи толкова радост и надежда, и спокойствие.
Същото беше и с това изпълнение. Все едно си в приказка. В някаква дълбока гора, в която не те е страх да ходиш. Усещаш хладината ѝ, но се чувстваш защитен от проникващите през клоните лъчи на слънцето. А хладината ѝ не е толкова хладина, колкото свежест. Тъмнозелените отблясъци от дърветата внасяха уют, а падналите и пожълтели листа носеха топлина.
И усещаш, знаеш, че не си изгубен, а намерен. И вървиш към сърцевината на това вълшебство. И забързваш своя ход, за да стигнеш по-скоро там. Излизаш от гората и се озоваваш пред най-кристалното езеро евър, над което се извисява величествена планина, която те примамва да я изкачиш, за да видиш света от високо и да се почувстваш цар на света.
Но няма нужда. Ти вече си стигнал крайната си точка и си там, където винаги си искал.
От около година и половина или повече музиката, която слушам, е предимно на Maverick City, Upperroom, Dante Bowel, Brandon Lake,Chandler Moore. Невероятни гласове. Топли. Нежни. Силни.
Но повече ми харесват текстовете. Дълбоки. Искрени. Истински.
Отскоро тази песен е в мен постоянно. Слушам я, докато заспивам. Слушам я, докато работя. Постоянно.
Музиката отмива всяка умора. Прегръща те и оставя надалече всичко. И се потапяш в нея и усещането и копнежа, които носи.
Рошландия 