Това е песента, с която се събудих вчера. Която беше в мен цял ден. С която заспах.

Всичко, което искам, е просто да стоя и да се покланям.

Dearest father. Closest friend. Most beautiful. I’m so in live with You. One thing I desire – just to dwell here forever.

Това е. Нищо друго не искам.

Понякога не Му го показваме. Правим глупости. И, когато се осъзнаем, виждаме в цялата си същност, красотата и нежността на присъствието Му.

И няма думи, които да изразят чувствата, които те обземат, за да изразиш благодарността си, любовта си, признателността си. Просто стоиш в поклонение.

I’m so in love with You. You’re beautiful. I fix my eyes on You. You’re beautiful. So beautiful

With just one look everything changes. Ivm captivated. I’ll never be the same. With just one look…

Няма значение къде се намираш – горе, долу в калта, покланяй се.

Това е Дария. И е на три и половина. Тя иска да е супергерой. До тук добре. Има си пелерина на супергерой с глава на куче. Има си физиономия на супергерой. Така смята, че трябва да изглежда.

Но защо иска да лети? Разсърди се на брат си, че ѝ казва, че не може да лети. Доводът: “Ние, хората, не можем да летим. Само птиците могат.” само я разсърди още повече.

Трябваше да кръжа из къщата, размахвайки ръце, за да ѝ докажа, че хората не летят. Не беше удовлетворена от опитите ми да я убедя. Само се кискаше.

Дария (и ние) пожелаваме спокойна, здрава и благословена нова година.

Пожелавам ви да не се чувствате излъгани като мен в момента. Мислех си, че ям салата с червени чушки, а в устата ми домат. Скандално!

Освен това ви пожелавам да чувате смеха на любимите си така, както аз чувам смеха на Дария, която се бори с брат си в момента.

Пожелавам ви да прощавате бързо. Като децата. И да сте готови да сте искрени и истински. Като децата.

Да сте (сладко) уморени от изпълнение на мечтите на семейството ви.

И винаги, след тежкия ден, да потъвате в уюта на любовта на любимите ви.

… изведнъж рязко ми залипсва ароматът на люляк … и на свежест … и на пролет … и на вечност …

… липсва ми да гледам небето Ти и да разглеждам звездите Ти … липсва ми да усещам аромата Ти, докато се загръщам с топлата си жилетка и потръпвам от прокрадналия се хладен ветрец …

… липсва ми да слушам шума на вълните Ти … да наблюдавам как изящно водата докосва пясъка и нежно се отдръпва … да усещам мириса на морето Ти … пясъка Ти между пръстите на краката ми … и се сещам за обещанието Ти към Авраам … към Давид … за невероятната Ти милост и верност …

… липсва ми да видя как истинското зелено на току-що порасналата трева страхотно много си отива на чистото небе … или на онова, тъмносиньото, намусеното … обичам Твоите комбинации …

… благодарна съм, че Те има … че Те имам …

Имало ли е момент от живота ви, в който да се изложите много яко и да се чувствате брутално тъпо? Разбира се, че е имало. Всички сме хора и правим страшни глупости. Къде от умора, къде от незнание, къде от чиста и откровена глупост. Обаче, по-важното е как стоите, докато сте долу, и как се държите, докато ставате. Благост и милост ли оставяте след себе си или злоба и непростителност?

Докато лекувате душата си, ви предлагам един много елегантен прочит на тази песен – Graves into gardens.

Само Един може да превърне тъжния гаден гроб в красива ароматна градина.

Само Един може да превърне плача в радост.

Само пред Един мога да покажа слобостта си, без да усещам, че се излагам брутално.

Само Един може да премахне срама и вината.

Само Един може да излекува душата ти.

Само един може да вижда слабостите и провалите ти и въпреки тях да те нарича Свой приятел.

Няма, няма, няма начин, място и обстоятелство, в които твоят и моят провал да са по-големи от Божията милост и доброта.

Дори и Тригодишното да ти отваря очите, да гледа в тях и да ти дърпа слушалките, докато се опитваш да си починеш, нямат тази сила да те разсмеят и успокоят, както Той го прави.

Много харесвам това изпълнение на тази песен. Величествено. Като бебето, за което пеят.

Много ми харесва всеки един въпрос в песента. Не знам дали Мария е съзнавала в пълнота какво се случва, но е била внимателна за всяка дума и случка и ги е пазила в сърцето си. И с всеки изминал ден предизвикателството, което е приела от Бог, е ставало все по-ясно и е отеквало в нея.

Когато Бог ѝ е казал, че ще зачене дете и то ще бъде Спасителят, Когото всички очакват, дали е осъзнавала, че тя ще държи Създателят на всичко и всички в ръцете си?

Когато го е приспивала, дали е осъзнавала, че нейното бебенце предвожда ангели?

Когато го е целувала, дали е осъзнавала, че целува Бога? Творецът ѝ?

Когато Го е гушкала и го е люляла под звездите, дали е осъзнавала, че детето ѝ е Великият Аз Съм?

Не знам. Но се замислих – ние, които приемаме Христос, ние, които Го обичаме и Му се покланяме, осъзнаваме ли, че Великият Аз Съм живее в сърцата ни?

Честито Рождество Христово, мили хора! Пожелавам си/ни всеки ден да осъзнаваме това, което направи Исус, оставяйки славата и величието Си, да дойде на земята като бебе и да понесе цялата болка, унижение и смърт.

Единствено и само, за да има нас. Да живее с нас. С цялата нежност и любов, на които е способен.

С тази песен ми звъни телефона от много отдавна.

Всеки един наш момент е пред Господа. Живеем ли, умираме ли, Господни сме, както е казал апостолът. Всеки един дъх ти е подарен. Бъди благодарен. Защото най-добрият начин да се премине през този живот е с/в благодарност.

Отдавна не съм писала тук. Реших, някак си, че нямам какво толкова да кажа. Пък и да кажа нещо, толкова ли да е важно за някой друг. И си замълчах. Мълчанието е злато, нали 🙂

Обаче все има нещо, което тлее в мен. На моменти гори. После пак се успокоява. Пак се разгори.

Тази година има 5 годишнини, които отбелязвам. Чествам. Скърбя. Благодарна съм.

Преди две години татко ни напусна. Почина. И, колкото и да не искаше или да не позволяваше да му се обръща внимание, той остави много дълбока следа. Продължавам да се оглеждам в него и това, което остави като наследство от спомени.

Тази година се навършиха десет години, откакто Дени беше излекувана от левкемия. И сме изключително благодарни за това, че точно ние сме родители на това прекрасно дете, което постоянно изпреварва времето си.

Тази година се навършиха и 17 години, откакто майка ми почина. Няма и ден, в който да не ми липсва и няма и ден, в който да не съм благодарна, че тя беше моята майка. Винаги там. Винаги усмихната. Дори и през сълзи. Дори и в болки. Винаги разбираща. Винаги прощаваща. Винаги душата на компанията. Топлота.

Тази година празнуваме и 16 години семейство с моето момче. Любов, подкрепа. Смях. Опора. Вярност. Винаги е бил тук и сега.

Тази година се навършиха и 30 години, откакто повярвах в Бог. И през всичките тези 30 години, каквото и да се е случвало, Той е бил верен да опази мен и всичко, което ми е подарил и с което ме е благословил. Благодарна съм за милостта Му всеки ден. Благодарна съм за това, че независимо от тежестта на деня, на месеците или годините, е показвал изходния път. Благодарна съм за радостта и веселието, което ми е подарил. И дори и да ми е тежко, аз знам – не съм сама.

Спокойна вечер.

Отишла съм до хладилника за малко. По моя си работа. Дария ме търси в другата стая:

– Emmaaaa, where are youuuu?

Еми, много ми е смешно. Майка ми и татко ми много щяха да ми се смеят.

Днес е денят на бащата. И не само моите деца имат най-прекрасния баща. Аз имам чудесен баща. Най ми липсва по празниците. Втора година липсва. Беше като вълшебник за децата. Отвсякъде вадеше подаръци. И шоколади. И лакомства. И подхвърляше шеги. И за Рождество. И за Нова година. И за неговия имен ден, защото “Дени е кръстена на мен, значи и тя има имен ден. Значи и Любо има празник.” Няма как да споря с тази логика, въпреки че хвърляше луди пари за подаръци. Децата винаги получаваха най-доброто. И по много.

Бил ми е подкрепа в много трудни моменти и съм се изненадвала от това. Но така правят татковците, нали…

Благодарна съм, че съм го имала!