Сега

Отдавна не съм писала тук. Реших, някак си, че нямам какво толкова да кажа. Пък и да кажа нещо, толкова ли да е важно за някой друг. И си замълчах. Мълчанието е злато, нали 🙂

Обаче все има нещо, което тлее в мен. На моменти гори. После пак се успокоява. Пак се разгори.

Тази година има 5 годишнини, които отбелязвам. Чествам. Скърбя. Благодарна съм.

Преди две години татко ни напусна. Почина. И, колкото и да не искаше или да не позволяваше да му се обръща внимание, той остави много дълбока следа. Продължавам да се оглеждам в него и това, което остави като наследство от спомени.

Тази година се навършиха десет години, откакто Дени беше излекувана от левкемия. И сме изключително благодарни за това, че точно ние сме родители на това прекрасно дете, което постоянно изпреварва времето си.

Тази година се навършиха и 17 години, откакто майка ми почина. Няма и ден, в който да не ми липсва и няма и ден, в който да не съм благодарна, че тя беше моята майка. Винаги там. Винаги усмихната. Дори и през сълзи. Дори и в болки. Винаги разбираща. Винаги прощаваща. Винаги душата на компанията. Топлота.

Тази година празнуваме и 16 години семейство с моето момче. Любов, подкрепа. Смях. Опора. Вярност. Винаги е бил тук и сега.

Тази година се навършиха и 30 години, откакто повярвах в Бог. И през всичките тези 30 години, каквото и да се е случвало, Той е бил верен да опази мен и всичко, което ми е подарил и с което ме е благословил. Благодарна съм за милостта Му всеки ден. Благодарна съм за това, че независимо от тежестта на деня, на месеците или годините, е показвал изходния път. Благодарна съм за радостта и веселието, което ми е подарил. И дори и да ми е тежко, аз знам – не съм сама.

Спокойна вечер.