Мисля си днес какво ѝ беше толкова на зимата, като си почина няколко дни? Толкова хубаво ни беше – слънчице, верно с вятър, ама слънчице, полутопличко, люлки, пързалки…
Разбира се, веднага скочиха защитниците на зимата – нямало било зима в Пловдив. Много важно. Единият се покатерил на върха на света, където студ и сняг е сковал въздуха, другият живее в подножието на страната на вечната зима(Канада), а третият намира удоволствие в мрака и студа на Скандинавието.
Важното е, обаче, че топлолюбивите сме повече.
Та, защо мрънкам. Защото ни омръзна студеното. Дария за първи път поиска да я водя на люлките и аз като скучна лелка казах: “ми, не може, мокри са”. За да измия имиджа на скучна лелка от съзнанието си, се опитах да го заменя с готина майка, като аз станах люлка. Люлях детенцето, въртях го и много ни хареса. И на паласките ми много им хареса. (ако беше пролет, щях да кажа “пролетни рулца” вместо паласки, ама на!) Обаче се изморих. И започнах да работя за бедър. Работих десет полуклека с десеткилограмова тежест, известна в този текст като “детето” и пак се изморих. Тя не се измори. Освен да се киска.
Следващото юначество, което Дария сътвори, беше, да измъкне почти всички лъжички и вилички и да започне да ги подхвърля във въздуха с отривисти движения. Няма кой знае каква драма от това освен ужасния шум, който се вдигаше в момент, в който и татко ѝ, и сестра ѝ спяха изморени. Той от тежката седмица до момента, а тя – от опита ѝ да си счупи главата с коляно. Не ѝ се е получило. Само сега има едно отворено око и едно затворено от отока. Също, както преди години, когато се беше опитвала да усети какво е да летиш, като тичаше със затворени очи. За зла беда, пързалката, в която се блъсна, не беше разбрала за опитите ѝ и не се беше отместила и отново имах Едноокия Джо вкъщи.
Миличкият Любо учи.
Дария вдига джангър.
Майката плаче тихо в ъгъла.
Ей, за тва искам зимата да си отива.
Рошландия 